Ритмите на Папуа Нова Гвинея

По тези земи са шетали канибали  - след междуплеменните вражди победителите изяждали плененеите врагове. Изключително суеверни ( даже и до днес), местните  вярвали, че изяждайки врага,  го омаломощават и в бъдеще неговата сила отслабва. Безкрайните джунгли били  окървавени,  неприветливи  и жестоки към онези, които не ги познават.  До 1975 все още има племена, които живеят изолирано в планините и нямат контакт с външния свят.

         Днес тези разкази  са блед отзвук от минали  истории. Като че ли хората в Папуа Нова Гвинея  са се преродили и носят нов културен код.  Страната е поразяващо колоритна и наситено цветна! В едно исторически неграмотно общество с повече от 7000 разнообразни културни групи, съвсем ествествено се развиава процесът на себеизрзяване чрез звуци, багри  и ритъм. Фестивалите в тази страна нямат аналог никъде по света   - заради възхитителната енергия, естетика и послания, които отправят към останалия свят. Най- големите и най-зрелишните  са тези в планините - в гр. Горока, който  се провежда през септември,   и в  гр. Маунт Хаген – през август. Избрах да посетя този през август, заради по-камерния  му характер и редкия шанс да се запозная и разговарям с участниците.

        Фестивалът   привлича  близо 100 различни племенни  групи от цялата страна. Всяка от тях има собствени култура, песни, танци и дрехи, благодарение на което цялото празненство се превръща във феерия от цветове. Подобни събори на племена се наричат „синг-синг” и  са чудесна възможност да поддържат многобройните езици ( над 800 в страната), традициите  и обичаите  живи и активни.

        Едни от най-впечатляващите участници са мъжете от племето Хули. Наблюдавам с възхищение как рисуват лицата си с прецизни движения, смесват багрила,  взират се в огледалото си и доволни от резултата продължават да шарят по изпечената от слънцето кожа.  Тук огледалото за обратно виждане на автомобила получава втори живот – всяко движение с четката по лицето е последвано от критичен поглед в малкото парче стъкло. Разказват ми, че техните необикновено структурирани шапки-перуки са направени от собствената им коса. Младите мъже отиват в тайно училище за перуки Huli, за да научат магията и специалната диета, необходими за растежа на достатъчно коса, за да изработят перуките. 

         Жените  напластяват  тежките си огърлици от черупки, правят  поли от дълги листа, конструират сложни пернати шапки и боядисват  лицата си в дръзко червено, бяло и синьо . Заговарям ги и лицата им светват от удоволствие – надперварват се да обясняват символите на всеки детайл от впечатляващите им одежди. Колкото повече аксесоари  – толкова по-добре, това е основната максима, която се следва от дамите. Освен естетическата си роля  за целите на спектакъла, своеобразните бижута са знак и за социален статус. Оказва се, че морските раковини и черупки са доста скъпи и цените им могат да конкурират най-изящните произведения на най-добрите ювелири. Любопитен факт е, че думата за местната валута - кина -  произлиза от езика Куануа в района на Толай, като се отнася до перлена мида, използвана широко за търговия както в крайбрежните, така и в планинските райони на страната.

       Наборът от отличителни племенни костюми, бои за лице и украси за глава беше  невероятен - извисяващи се шапки с пера от райска птица, брилянтни червени бели и жълти рисунки на лицето, черупчест нос и обеци, тела, покрити с дървесно масло и перлени миди, с  клонки от папрат и банани и вибриращи  в ритъма на песента  и танца. Напълно разсъблечени мъжки тела с малък „подслон“ на мъжкото достойнство   - нарича се „ “Sel Kambang” и  представлява кратуна, която покрива мъжкия пенис. Има четири форми и се изработва от клюн на птица или големи дръжки на тикви. Пред нас като зомбита дефилириха  ходещи скелети и човешки фигури с огромни глинени глави  -  това е само малка част от  необикновенате „костюми“  и аксесоари на  участниците. Въпреки, че в даден момент в мен се прокрадна чувството, че някои костюми, танци и песни  се повтарят, оказа се, че съм се заблуждавала – НЯМА напълно еднакви ! Поразена съм от  броя на редките папагали и други части от птици, които попадат в тези фантастични церемониални украшения за глава, някои от които достигат до метър височина.

           Сещам се, че това богатство от аксесоари до голяма степен се дължи на факта, че    Папуа Нова Гвинея е единственият дом   на фантастичната „райска птица“ – опашката и представлява великолепен шлейф с ярки цветове ( може да достигне до един метър). Името си носи както заради впечатляващата  си окраска., така и заради вярата  на местните, че тези птици идват не от небесния, а от  земния рай.  И не е застрашен вид -местните разказват , че вместо да правят нови аксесоари за всеки фвстивал, се опитват да деконструират творенията  си и да съхраняват перата до следващата употреба.  Костюмите се съхраняват много стриктно и се предават на всяко следващо поколение.

          И до днес  Папуа Нова Гвинея си остава една от най-мистериозните и очарователни места в района на Меланезия.  Въпреки че е малко вероятно в страната да са останали истински „безконтактни“ племена, голяма част от вътрешността остава недостатъчно проучена и племенните групи са слабо изследвани.  Географията на страната е тази, която я прави толкова автентична и интересна. Гъстата джунгла и недостъпните планини са  позволили   отделните  райони да развият и запазят собствените си уникални идентичности и езици. И да разгърнат необятните си творчески умения и таланти в пищните и бляскави фестивали.

     

Текст : Емилия Милушева